И да се върнем на целта на нашето пътуване. Подготовката за самия Леголенд започна още в България. И аз и синът ми си инсталирахме приложението Legoland Deutschland, където може да си направиш списък с атракциите, които би искал да посетиш и има много подробно описание на всяка атракция. За каква височина е с придружител и за каква без, дали е подходящо за деца със специални потребности по отношение на шум, светлини и др. и дали имаш нужда от дъждобран. Тъй като съзнавахме, че е малко вероятно да успеем да минем всичко, разпечатах всички атракции от сайта и ги разделихме на такива, които задължително трябва да се посетят, такива, които ако остане време и такива, които не искаме да посещаваме. След това ги подредихме по приоритет и местоположение. Разпечатах и подлепих картата на парка и начертах маршрутите. Трябваше да има и един детур заради желанието за шофьорския курс на Хюндай, за който трябва на място да направиш резервация и не знаеш за кога ще ти дадат час. Приложението ти дава дори списък с точното местоположение на всички тоалетни.

Следващото нещо беше багажът. Тъй като летяхме с Райън еър бяхме само с раниците на гърбовете си. За Леголенд проучих, че имат багажни клетки и най-големият размер успява да събере две раници и малко. Плаща се само с карта.

И така, дойде дългоочаквания ден. През нощта се беше скъсало да вали, в резултат на това в таксито ни обясниха, че някои влакове не работят (караха ни до гарата, за да се качим после на автобуса, който всъщност ни беше безплатен като част от Байерн тикет, който бях купила сутринта). Според прогнозата за времето щеше да бъде хубаво времето до 13 часа, а след това да има гръмотевични бури. Надявахме се, че това ще откаже някои от посетителите. Направихме и реорганизация и по-маловажните атракции ги подредихме спрямо това дали са на закрито или на открито с цел, ако вали да сме на закрито във втората половина на деня. Не се притеснявахме от дъжда, първо защото така или иначе бяхме със шушлякови якета заради водните атракции, а и беше доста горещо и успяваш да изсъхнеш. Отделно имаше платени инфрачервени сешоарни кабини, в които да се изсушиш, ако си се намокрил. Двайсет минути преди да отворят имаше 5 човека на кръст пред Леголенд. Интересното е, че не пускаха още коли и автобуси (имаше организирани групи) на паркинга. Заредихме се на турникетите на входа, започна да свири тържествена музика, адреналина ни се покачи. Появиха се лего аниматори, които започнаха да пеят. После започнаха и да отброяват от 10 наобратно. И в 10 без 5 почнаха да пускат. Сканирам принтираните билети – йок, червено! Втори път – не! Вадя приложението, където съм вкарала билетите – нъц! Жената на пропуска пробва и тя – нищо. Обяснявам ѝ, че ги имам в приложението, тя гледа януари и вика, че не са актуални, обясних, че всъщност тогава са купени и важат цяла година. Тогава тя се съгласи и ни пусна с нейния служебен пропуск. След първоначалното сътресение вече действахме по план. Таткото с детето и едната раница с храна и вода тръгнаха към топ желанията на детето, а аз към клетките за багаж, които в този размер бяха само 6 на брой може би. Оттам отидох директно към автомобилната школа. Жената там ми обясни, че шофьорския курс е на немски език, но има картички с превод на различни езици. Какъв му бил родния? Дори се направи, че търси български . Нямало на български. Обясних, че той няма проблеми с английския език и разбира, говори и го чете. Съгласи се да ни запази час за 13 часа, но обясни, че лично трябва да го препита на английски, за да е сигурна, че разбира и тогава ще платим. Таксата беше 4 – 5 евро.

Тук е момента да поясня, че поради сериозния порой, някои от атракциите не бяха отворени и в приложението можеше да следиш кога и дали ще отворят. В крайна сметка час по-късно и тези, които бяха затворили, отвориха. Приложението с опашките ни даде добра представа кога да спрем, за да успеем навреме да отидем за шофирането. 

Шофьорските курсове са разделени на две възрастови групи – от 3 до 6 години и от 7 до 13 години. Малката школа не е толкова сериозна. Ние бяхме при големите. Там имаше около 30-40 минути теоретична част, която минават на закрито и далеч от очите на родителите и после около 20тина минути шофиране. Шофирането се осъществява с истински лего колички, задвижвани от електрически двигател, но с ограничена скорост по полигон със светофари, кръстовища и дори доста симпатична автомивка, която леко те пръска. Накрая им раздават истински пластики на шофьорски книжки със снимка от държавата Леголенд 😉. Докато течеше теоретичната част с таткото хапнахме сандвичите, които си носехме. По-рано на детето му бяхме взели вурст в хлебче за 7 евро, който да хапва, докато се редим по опашки. След това заваля. Оказа се, че не всички атракции на закрито работят при дъжд. Не можахме да хванем логиката.

Наистина извадихме невероятен късмет с всичко. Заради променливото време нямаше толкова хора и опашките бяха по 5-10 минути, като само на едно, две места чакахме веднъж 50 минути и веднъж 20 минути. Заради приоритетните атракции успяхме да ги минем всичките, защото някои от тях затвориха и така и не отвориха като заваля. В крайна сметка към 18 часа вече бяхме минали всичко, което искахме и любимата атракция още 5 пъти . Краката ни боляха и направо не можех да повярвам, че си тръгваме преди края на работното време в 19 часа.

Отправихме се с уморена крачка към спирката на автобуса и използвах времето, докато чакаме да проверя запаметените влакове в приложението по пътя за летището. И, о, ужас! Оказва се, че повечето влакове са отменени. Имаме само една опция за влак от Гюнцбург за Улм, а от Улм за Меминген влаковете спират на три спирки преди него и не продължават! Ами сега? Решихме да го караме едно по едно. На първо време да се постараем да не изпуснем единственият движещ се влак до Улм. Пристигнахме в Улм и първата ми работа беше да отида на гише Информация. Както се сещате не бях единствената. Дойде моят ред. Питам има ли влак, който стига до Улм? – Не! От последната възможна гара може ли да се прехвърлим на автобус? – Не! Тук вече леко притрепервам. Обяснявам на жената, че имаме полет утре рано сутринта и ТРЯБВА да сме тази вечер в Меминген. Тя ме пита имам ли билети за самолета. Показах вече чекираните билети за утре сутрин. А имам ли билет за DB? Показвам Байерн билета и обяснявам, че сме трима човека. Ама билета бил за двама. Обяснявам, че третия човек е дете. Съгласява се. Цъка по компютъра. Иска пак телефона с билетите. Записва си полет и други неща. Принтира лист А4. Дава ми го и ми казва: Отидете и си хванете такси от стоянката пред гарата. То ще ви закара до летището. Пуля се невярваща. Ама всяко такси ли? Да. Ама безплатно ли? Да. Подхващам семейството и търчим към такситата. Не мога да повярвам. Имам чувството, че сега ще ме спрат и ще ми кажат, че има грешка. Чета сума от порядъка на 126 евро на листа. Давам го на таксито и пак питам дали е безплатно. Уверява ме, че е така.

Тук е моментът да спомена, че поради така стеклите се обстоятелства така и нямахме възможност да разгледаме Гюнцбург, а Меминген минахме само мимоходом, защото автогарата е точно до жп гарата. Удобно място за хапване има точно срещу гарата на ъгъла. Пак дюнери, но за моя вечно гладен син бяха божествени и отложиха мрънкането на отиване и спасиха вечерята на връщане.

В края искам само да кажа, че хостелът на летището беше перфектен. С автоматична рецепция, общи бани, тоалетни и мивки, но с безупречна чистота. Автомат за снаксове и кафе. Имаше и микровълнова, но така и не стана ясно как се ползва, а нямаше инструкции.

Това е нашето приключение в Германия. С много емоции и премреждия и сбъдването на мечтата на едно 12-годишно момче.