Магията на Лапландия, част 2 – Виктория разказва
Рованиеми, Финландия
Март 2025
Моето участие в тази коледна приказка всъщност започна малко по-рано и малко по-тихо, от това на останалата част от семейството.
Преди още чудото да достигне до децата, аз се промъкнах първа в градската приемна на Добрия старец, за да подготвя сцената.
Вратата на дървената хижа се отвори пред мен с разлюляна камбанка от помпона на шапката ми и тихо изскърцване.
Вътре светлината беше топла и уютна. Предверието е малък сувенирен магазин, където работи един дружелюбен елф с фото принтер, а в ъглите плетени кошове преливат от плюшени елени и хъскита.
По рафтовете на стените в малкото помощение се редуваха играчки, писма, картички, свещи и дървени звезди. А през широката врата, в центъра на градската му приемна — спокоен, величествен и странно познат — стоеше Той.
Дядо Коледа. 
Очите му блестяха, а усмивката му скрита под гъстата брада се усещаше в цялата стая.
— Welcome, I’ve been waiting for you 
Аз залитнах в обяснения — как децата спят в колата, как скоро ще ги доведа, как се казват и на колко са, какво са искали за миналата Коледа, как дребният се вълнува от бързи коли, а кака му – от балет.
Извадих две писма — леко намачкани, изнамерени в последния възможен момент преди полета, защото аз крия нещата и от себе си. И незабелязано преживели всички летищни проверки.
Попитах го — Може ли да останат тук?
А той отвърна, че знае какво да прави с тях.
— Ще ги видят. И ще го запомнят! – ми обеща.
С джуждето уговорихме всичко — снимките, подробностите, плащането. Позволиха ми когато се върнем, да снимам още от вратата, за да уловя всеки момент. Една странна, вълшебна деловитост, която напомня, че дори чудесата си имат своя ред и цена.
— Когато се върнете ще бъда готов.
“The mommy with the red jacket” го чух да отбелязва за себе си на глас, когато му обърнах гръб.
Навън следобедният лапландски студ ме поотрезви, но все пак вървях нахилена като Спондж Боб и със силно учестен пулс — повече от нетърпение, отколкото от бързане.
Мъжът ми вече беше разбудил децата и те мигаха озадачено на съвсем обикновения паркинг, понеже на заспиване им бяхме обещали да ги събудим точно когато стигнем до къщата на дядо Коледа.
Изминахме няколко и метра и къщичката с шейна се появи пред нас.
Четиримата влязохме, децата, разбира се не знаеха, че аз вече бях преминала през вратата на приказката, че бях уговорила детайлите, за да може магията да ги срещне в пълнотата си.
Дядо Коледа не се появи шумно — без звънчета, нито театрално. Просто се озова пред нас, някак естествено, като спомен, който те гушка и те стопля.
Децата тръгнаха към него първи — с леко колебание , защото бяха все още сънени и заради езиковата бариера.
Дядо Коледа говореше тихо. Не използваше висок тон, нито възклицания в американски стил. Гласът му беше топъл и ясен.
Разказа им, че помни какво са поискали миналата година.
– Какво уши с твоята шевна машина? – попита той, а дъщеря ми, а тя зяпна от учудване.
Разказа им, че писмата им са били пазени през цялото време.
Разказа им, че всяко желание си има своя пътека и място.
И тогава той направи това, за което аз бях подготвена, което бях планирала, но все пак ми разтрепери ръцете, а очите ми се напълниха. Старецът отвори една голяма, тежка книга с ръчно писани страници, изтегли внимателно две писма и ги подаде на децата.
Децата ги взеха, разгледаха ги и по големите усмивки пролича, че са ги познали. Каката напомни на малкия кое е неговото писмо.
“Аз помня всеки подарък, който съм изпратил на децата.
” А на теб става ли ти още костюмът на Спайдърмен, струваш ми се пораснал от Коледа насам?”
Диалогът беше на английски и това, че се налагаше да бъда посредник в разговора беше единственото, което открадна малко от вълшебството.
Ние с Христов стояхме малко по-назад и гледахме. Аз, разбира се, снимах. Давах си ясно сметка, как тази минута се превръща в много повече от снимка.
Дядо Коледа ни покани да се приближим за семейната фотография.
След това той я взе, извади писалка и внимателно добави подписа си.
И изведнъж снимката вече не беше хартия. Беше обещание, че срещата е била истинска.
После предложи селфи — малък, съвременен жест, който обаче много добре се вписа в приказката.
Дядо Коледа се изправи и видях колко голям беше този човек всъщност. С нашия и неговият ръст беше почти невъзможно и децата да влязат в кадъра. 
Беше време да тръгваме, защото на вратата се появи следващото семейство.
Когато се обърнахме, имах чувството, че излизаме не от стая, а от друго време. И носех прекрасното усещане за добре свършена работа. Аз знаех, че тази раздяла не е край, а част от ритуала ни за следващите Коледи – да се връщаме към тази среща всяка година по това време. 

“𝕊𝕒𝕟𝕥𝕒! 𝕀 𝕜𝕟𝕠𝕨 𝕙𝕚𝕞”
Малко полезна информация за организация:
Още подробности от пътуването ни може да видите тук – Магията на Лапландия – Виктория разказва

Автор и фотограф
Виктория Йорданова
Семейна ферма "От Корена"
Последни публикации
Няма повече публикации



























