Теодора разказва за Истанбул

До Истанбул и обратно с влак

2020-та година. Месец и половина преди да обявят извънредно положение в България осъществих едно набързо планувано и по-скоро спонтанно пътуване до Истанбул. Бяхме компания от трима човека и решихме да пробваме да стигнем до Турция с международния бърз влак. Избрахме да сме в кушет – купе с 4 седалки, които се превръщат в две двуетажни легла. Казаха ни, че ще бъдем само тримата и го предпочетохме пред двойните купета – билетът струваше 55 лева, а този за двойно спално купе – 65 лева. Казаха ни, че няма проблем да купим билет за връщане от гарата в Истанбул – така и направихме.

От вълнение пристигнахме около час по-рано на Централна гара – заредихме се с напитки и малко храна и се запътихме към влака. Оказа се, че ще имаме спътник в кушета – турски студент, прибиращ се да се види с роднините. Купетата бяха приветливи – бързо ни раздадоха чисти чаршафи, възглавници и одеала. Получихме също вода и бисквитки. До границата пътуването беше съвсем спокойно и нормално. Точно преди границата имахме лек инфарктен момент, когато осъзнахме, че не откриваме единия паспорт. Бяхме ги разглеждали преди това и се оказа, че единия липсва! Всички пътници започнаха да слизат на границата, само ние истерично тършувахме из цялото купе – след 10-минутно ровене по багажа, по всички гънки на леглата и по всяка възможна дупчица в купето – открихме паспорта в една от калъвките… Слезнахме от влака в такава еуфория, че по-скоро приличахме на английски туристи, пристигащи в Слънчев бряг в пика на сезона! Наредихме се на края на опашката за проверка на документи и се сетихме, че не знаем колко алкохол можем да пренесем през границата. Втора паническа вълна. Хазяйнът ни в Истанбул ни беше помолил да му занесем специално уиски от България, а ние съвсем великодушно решихме да му занесем и ракия, и водка – да си има човека! За нас пък бяхме предвидили ром – за чая, естествено, все пак беше края на януари. Минахме паспортната проверка, мъчейки се в същото време да намерим достоверна информация в интернет преди да се включим към някой турски оператор и да ни свалят кожите за няколко мегабайта. След малко се запътихме с раниците към помещението за проверка на багажа – пак сме последни на опашката. Видяхме, че преди нас един човек пренасяше литър алкохол – питаха го дали е водка, той потвърди и го пуснаха. Решихме и ние така да направим – минахме първо момичетата, за да пуснем мили очи и да замажем положението. Още като ни видяха започнаха да се смеят – видяха и алкохола в багажа, питаха ни дали е водка, ние с огромни усмивки потвърдихме и ни пуснаха като се усмихваха под мустак.

Ден първи

След напрежението на границата, в купето пихме по един горещ шоколад с ром и заспахме. Събудихме се малко преди да стигнем на гара Халкали. След като слязохме, веднага си купихме билети за връщане към България и се запътихме към метрото – до спирка Сиркеджи. Бяхме си взели квартира между Капалъ Чарши и Синята джамия и решихме да се разходим пеша от Сиркеджи до там. Слънцето още не бе изгряло напълно, а градът все още беше тих. Разтоварихме раниците си в квартирата, освежихме се, набелязахме целите за деня и тръгнахме първо към Капалъ чарши. На входа на пазара ни чакаше страховито изглеждаща охрана, която преминахме без дори да ни погледне. Шмугвахме се измежду подноси с кафе и забързани минувачи, ухаеше на сушени смокини, силен турски чай, подправки. Взехме си няколко сувенира и се запътихме към Света София. Наближаваше обяд и се отбихме в едно ресторантче за нещо топло. Нямаше как да не поръчам любимата ми леща! Поръчах и нещо, на което му забравих името, но беше с агнешка кайма, патладжани и много подправки, завито в тесто. Като почитателка на турската кухня, всичко ми допадна като вкус!

Дойде време да влезем в Света София – не мисля, че мога да намеря точните думи да опиша чувството, когато се озовах вътре – усещаш се малък и величествен едновременно! Стенописи, мраморни врати, мозайки, светлина – неописуеми! След Света София искахме да посетим и Синята джамия, но настъпи час за молитва и не успяхме да влезем, затова тръгнахме на разходка към Босфора през парк Гюлхане. Уморени от вървенето, поседнахме на брега до рибарите, наслаждавайки се на лекия вятър и вълните. Видяхме, че наблизо има кафене и набързо взехме решение да се преместим там за чаша турски чай. Заведението беше пълно и едвам ни намериха място, но ни настаниха точно до парапета на тераската, откъдето се откриваше гледка едновременно към азиатската част на Истанбул и Галата! Толкова ни хареса, че изпихме по два чая и чак след като ни стана леко хладно, тръгнахме към квартирата.

Хазяйнът ни беше успял да ни запази маса в Lulu Hookah Lounge, затова се освежихме набързо и излязохме да хапнем преди това. Тъй като бяхме доста уморени от цялото вървене през деня, хванахме трамвай и пристигнахме точно пред хотела, в който се намира заведението. Не знам на мен ли ми се стори, но сякаш имаше доста малко хора по улиците, а часът бе едва 21:30. Настанихме се на масата си и поръчахме наргиле и безалкохолни коктейли (разбираемо няма такива с алкохол). Края на вечерта прекарахме релаксиращо с гледка към Босфора и доста странни, но приятни питиета.

Ден втори

Събудихме се от пеенето, долавящо се от близката джамия. Излязох на терасата, а пред мен се разкриваше Босфора с десетки товарни кораби, бризът се усещаше съвсем леко, а крещенето на чайките отбеляза започващия ден. Закусихме набързо в квартирата, разбрахме се с хазяйна, че ще се разходим малко повече и помолихме да оставим багажа си до по-късно. След като се съгласи, тръгнахме към Капалъ чарши. Предния ден бях забелязала едни разкожни кокосови купички на една от стотиците сергии и много държах да се върнем, за да си взема няколко. Уви, не съобразихме, че е неделя и се озовахме из празните улици на пазара. Забързахме се към Топкапъ Сарай. Навлизайки в двора на Топкапъ, навалицата се увеличаваше все повече. Минахме покрай катедралната църква „Света Ирина“, след която ни се разкри гледката към входа за двореца. Тогава създряхме огромната опашка пред билетните каси и, за съжаление, трябваше да се откажем да влезем, тъй като и без това нямаше да можем да разгледаме всичко пълноценно.

Отправихме се пеша към моста Галата. Безброй рибари се бяха струпали, хръвляха въдици, а около тях кофи, легени и буркани, пълни с улов. Решихме, въпреки леката умора, да стигнем до Галата пеша. Изкачихме редица стъпала, минавахме по извити стръмни калдаръмени улички сред тълпи от хора, всички вървящи в нашата посока. Стигайки до Галата, разбрахме, че и тук ще ударим на камък с голяма опашка и няма да успеем да се качим до върха на кулата. За радост, гледката отдолу също бе приятна, затова поседнахме и се насладихме на момента.

След кратката почивка, тръгнахме към площад Таксим. Хванахме автобус до там и спряхме точно в подлеза на площада. Излизайки от него, първото нещо, което видяхме е новата, почти завършена джамия на площад Таксим. Броят на хората наброяваше този на чайките в небето. Преминавайки площада, се спуснахме по търговската улица Истиклял, където живият поток от хора буквално ни заля! Разхождайки се между бароковите сгради, запяхме невероятно красивите торти и локуми по витрините, спирахме, за да разгледаме, опитаме и купим различни турски десерти, а хората около нас сякаш ставаха все повече и повече. Обядвахме на крак в Patsosis, купихме по някой друг сувенир и продължихме по дългата близо 3 км улица Истиклял. Взехме да се измаряме и седнахме в едно приятно кафене за чаша чай, след което с нови сили потеглихме пеша. Захласнахме се в едно приказно магазинче за сувенири, откъдето взехме красиво украсени купички и малко подаръци за роднини и приятели. Хазяйнът ни звънна, за да ни каже да побързаме да вземем багажи си и тръгнахме към най-близката спирка, за да се придвижим по-бързо, тъй като вече доста се бяхме забавили.